Либерото на националния ни отбор по волейбол Теодор Салпаров даде интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На олимпийската квалификация в Берлин преди седмица “лъвовете” показаха и сърце, и душа на игрището и подариха престижни победи над колоса Франция и еврошампиона Сърбия. На пътя ни към мечтаната квота за игрите в Токио през лятото обаче застана домакинът Германия. Дуелът в “Макс Шлеминг Хале” остана последен в кариерата на един играч с изключителни спортни качества, непримирим боец и истински лидер на представителния ни тим в последните 20 години – Теодор Салпаров. Той устоя на всички катаклизми и боричкания в най-успешния ни отборен спорт и нито за миг не предаде най-святата кауза – да играе за родината. Дори на 37 години и с големи болки, до последно не спря да дава всичко от себе си за националния отбор. Реши да каже “стоп” в края на този олимпийски цикъл и да даде път на младите. Направи го с чест и достойнство и през парадния вход. А ние още дълго ще се гордеем с тази легенда, участвала в най-новите ни волейболни успехи – бронзови медали от мондиал, европейско първенство и Световна купа, както и четвърто място на олимпиадата в Лондон.

- Теди, здравей! Благодаря ти, че прие да си гост на предаването “Код Спорт”!  Тъжен ли си от факта, че България не се класира на олимпийските игри в Токио, че се отказа от националния отбор?

- Да, тъжен съм, че не се класирахме. Целта ми беше да завърша кариерата си в Токио. Дадохме всичко от себе си, за да се случи, но уви, не успяхме. За кариерата ми в националния отбор това е премислено решение, не е плод на емоции. Бях споделил още преди турнира, че ако не се класираме, спирам с националния отбор. Може би вече трябва да има смяна на поколенията. Ръководителите на федерацията да си преценят, но това е нещо резонно.

- Какво мислиш сега, когато мачовете в Берлин вече са история?
- Честно казано, още никакви мисли не са ми минавали през главата. Прибрахме се в България, сега сме около семействата и може би нямаме време да мислим за това, което беше там, за мачовете, които изиграхме на толкова високо ниво, въпреки че никой не очакваше. Ако трябва да бъда честен, дори самият аз не очаквах, че можем да играем по този начин за толкова кратък период от време. Събрали сме се за една седмица, а да излезем и да покажем колективна игра на високо ниво.

- Как се преживява подобен момент – отборът играе добре, една мечта се вижда, че може да бъде осъществена и накрая загуба, която боли и изпепелява надеждите на един тим?

- Не ми е първата загуба. Това ми е деветият пореден загубен полуфинал, така че не е нещо ново за мен. Просто очакванията и желанията ми бяха да пречупим този кръг и в крайна сметка да спечелим един така важен за нас полуфинал с националния отбор. Не знам съдба ли е, какво ли е, за съжаление за пореден път се оказа, че тези мачове или не знаем как да ги играем под напрежение, или просто не ни е писано да играем финал с националния отбор.

- Сега много може да говорим защо не попаднахме на олимпийските игри в Токио. Какво видя ти като един от най-опитните волейболисти в срещите в столицата на Германия?

- Видях един отбор, който наистина, без да казвам силни думи, спокойно може да е в топ 6 на Европа и топ 8 на света с играта, която показа. Като върна лентата назад, тези три мача не са случайни. Изключвам тима на Нидерландия, който определено е по-слаб от другите отбори. Срещу Франция, Сърбия и Германия, въпреки загубата, играхме на ниво. Искам да се върна на мача с Бразилия. Щом и лятото показахме, че можем да играем като с равен с олимпийския шампион, след като съумяхме да победим Франция, която в последните години спечели Световна лига, европейското първенство в София и винаги е в топ 3 на Европа и света, а пък надиграхме и последния европейски първенец – Сърбия… Това говори, че тези момчета имат страхотен потенциал. Само от тях зависи колко ще го развият. Защото за да си сред най-големите, трябва постоянство. Не може да играеш един мач на топ ниво и утре да играеш слабо. Те имат този потенциал, силно се надявам с момчетата, които ще се влеят от младежките гарнитури, да съумеят да намерят баланса и да държат едно постоянство.

- Каква беше разликата между двете квалификации – тази във Варна и тази в Берлин?

- Огромна е разликата по простата причина, че в един мач да се напънеш и да дадеш всичко, както ние го направихме във Варна… За тази квалификация много повече ме боли, отколкото за тази в Германия. Като човек с толкова опит и реалист, знам, че ние не можем да изиграем пет мача на топ ниво срещу топ отборите в Европа. Това си беше едно мини европейско, без Полша, Русия и Италия, които се класираха преди това. Затова повече ме боли за мача с Бразилия. Имахме мачбол, изцяло в наши ръце беше мачът, но за съжаление отново малко не ни достигна.

- Кое беше това „малко“, което ни остави сред зрителите на най-големия спортен форум?

- Това „малко“ сигурно е „голямо“. Така се оказа в моя опит с националния отбор. И до ден-днешен като съм правил анализ на мачовете, не мога да кажа, че не е играл отборът, но това „но“ и за мен остана неразгадано защо.

- Какво губи българският волейбол от факта, че пропускаме олимпиадата в Токио? И мъжкият, и женският отбор са аут...

- Страшно много, защото вече пропускаме втора олимпиада. Точките, които се трупат на олимпийските игри са страшно важни за следващите четири години. Накратко – по-лесно ще може да се класира отборът за европейско, за световно първенство, ще играе с по-леки противници, защото като се класираш на олимпиадата, взимаш много точки. И когато побеждаваш на игрите, също се дават много точки. А там има супер слаби отбори, с изключение на европейските плюс Бразилия, Аржентина и САЩ. Много по-лесно се играе на олимпиадата и може да вземеш медал, както направихме 2012 г. После имахме по-лек път към всяко европейско и световно.

- Отново ще се повдигне въпросът - Силвано Пранди ли бе точният човек? Какво е твоето мнение?

- За мен е един изключителен треньор. Първият му престой беше супер успешен, може би играхме най-грамотния си волейбол, чисто блок-защита. За нас защитата беше чужда, гледахме към силовите изпълнения – атака, сервис. На блокадата и защитата станахме един наистина страхотен отбор, който определено всяваше страх във всички големи нации. Виждаше се, че изпитваха респект към нас. Говоря за периода от 2009 г. и последният бронзов медал на европейското, включвам и световното през 2010 г., когато малшанс срещу Куба, не ни прати на полуфинал. А вторият му престой, с изключение на европейското, за което определено не бяхме на нивото, на което играхме с Бразилия във Варна квалификацията и сега дори… Мисля, че е един от най-добрите треньори, с които съм работил през моята кариера.

- Какво искаш да кажеш на тези, които продължават битките с националния отбор на България?

- Казал съм го и на момчетата, които са по-млади от мен, че националният отбор и да защитаваш герба е гордост. Не е да дойдеш и само да развяваш фланелката на игрището. Това е голяма отговорност, както пред самия теб, така и пред цяла България и пред цял свят да представяш страната си. Тук няма място за оправдания – да кажеш „уморен съм от клубния ми сезон“ или „сега ми се почива, защото е лято“. Или си в националния отбор 120%, или не го правиш. За мен това е била националната фланелка.

- Какво най-много ще ти липсва сега, когато каза “сбогом” на “лъвовете”?

- Не знам какво ще ми липсва, но времето ще покаже. Много е подреден денят – сутрин закуска, след това тренировка, после обяд, почивка, втора тренировка, разбор, видео, гледане на отборите, анализиране и т.н. Горе-долу денят си минава, а сега ще останат много свободни часове, в които колкото и да наваксвам със семейството, с децата и с близките ми, със сигурност ще има носталгия по националния отбор.

- Имаш запазена марка - след като някой от диагоналите или центровете спечели точка, избухваш, качваш се и свиваш ръката в юмрук. Помниш ли кога започна така да отбелязваш успеха на съотборниците ти?

- Година със сигурност не мога да помня, но мисля, че първият път, когато го направих, скочих на Матей Казийски. Било е някъде 2003-2006 г. Но през 2006 г. определено стана като запазена марка на световното първенство в Япония.

-  Как се чувстваше, когато зала “Конгресна” във Варна или зала “Армеец” в София скандираше името на Теди Салпаров? Има ли по-голяма емоция от това?

- Тогава си казваш, че всичките лишения, невиждане на семейство, приятели, травмите през годините, преодоляването, сутрешните тренировки, когато не си първа младост, си заслужава. Настръхването от химна, после скандирането от феновете е нещо уникално. Само заради тази тръпка и емоция си заслужаваше всичко.

- Имаш впечатляваща кариера. Можеш ли да кажеш моментите, които са те изпълвали с гордост?

- Те не са един или два, а са страшно много. Може би няма да се сетя за абсолютно всички. Но определено с националния отбор това е първият ни медал от световното първенство през 2006 г. Това беше разковничето волейболът ни като цяло да тръгне възходящо. Един страхотен отбор с много големи битки на мондиала. Победихме страшно големи и силни нации. Даде ни криле и ни отвори възможност да отидем в друго измерение и големите сили да почнат да се съобразяват с нас. Малката България вече не беше малка. След това Световната купа през 2007 г. – отново бронзов медал. Но по-важното беше, че ни даде квота за олимпийските игри, защото от Атланта’96 волейболът ни не се беше класирал. Това са 12 години. Де факто, беше моята първа олимпиада – нещо, което също няма да забравя. Също и бронза от европейското в Турция. Класирането за олимпиадата в Лондон, когато бихме Франция в много драматичен мач. Тогава президент на България беше г-н Плевнелиев и помня, че беше скочил от радост веднага след мача върху гърба на Виктор Йосифов.

 

- Какво съжаляваш, че не можа да постигнеш с отбора на България?

 

- Не изиграхме един финал на голямо първенство, защото девет загубени полуфинала… Все ми се щеше да усетим тръпката от финала. Да се бориш за злато, без значение в кой турнир – европейско, световно, Световна лига или олимпиада. Така и не го разбрах като тръпка, а много ми се искаше. Докато на клубно ниво, го усетих и имам три спечелени финала в Шампионска лига и един загубен. Там видях, усетих, но с националния отбор не можах. Може би това ми е най-голямото разочарование.

 

- Кои са приятелите ти във волейбола?

 

- Имам доста приятели във волейбола. Като цяло съм много позитивен човек и с никой не съм имал проблеми. Когато бях най-млад в отбора, когато дойдох през 2001, 2002, 2003 г. до днес, когато съм най-старият в тима, винаги съм имал прекрасни отношения с колегите си. Даже не помня с някой да съм имал скандал или спречкване. Няма такова нещо за тези 17 години. Сигурен съм, че всеки един от тях ще го потвърди.

 

- Как реагира жената до теб – Ралица, когато сподели решението да се оттеглиш от националния отбор?

 

- Винаги ме е подкрепяла във всички мои решения. Просто попита дали съм сигурен, дали е дошло времето. Тя беше далеч от волейбола, но откакто сме заедно, навлезе в тази материя. Почна да харесва, вече и тя разбира от волейбол, а преди това беше скарана със спорта. Усещам, че и в нея има някаква доза носталгия, защото и тя, гледайки мачовете пред телевизора, ги изживява, почва да ме пита за някакви детайли, които преди бяха абсолютно далече от нейните разбирания. Но в крайна сметка животът продължава. Човек трябва да знае кога да спре с националния отбор. Не може да играеш до 40 или 50 години. Трябва да избереш момента кога е най-добре да напуснеш. Смятам, че моментът дойде.

 

-Това ли е най-тежкото решение, което си взимал в спорта?

 

- Може би, да. Това е най-тежкото решение. Сега може би не го осъзнавам, защото винаги си мечтал да имаш повече време, но съм сигурен, че след някой друг месец или година, ще се отрази това нещо.

 

- Виждаш ли живота си без любимия спорт?

 

- Замислял съм се, защото и кариерата ми е близо до приключване. Не знам колко години ще мога да играя и на клубно ниво – три-четири, един Господ знае. Това, разбира се, много зависи и от физическото ми състояние. Но ще е много трудно живот без волейбол. Бих останал около волейбола, защото имам амбициите да правя това, което съм правил цял живот. Опитвал съм да се хващам със странични неща, но съм претърпявал разочарования. Знам, че човек трябва да прави това, което умее и го прави цял живот.

 

- Какво си казва един успял човек като теб, когато трябва да преодолее дадено препятствие?

 

- Винаги съм бил силен характер. Дори помня, че след тежката ми контузия, която беше на ръба да ме извади въобще от спорта, много малко хора вярваха, че ще се върна. Може би благодарение на този характер, борбен дух, волята и обичта към спорта, винаги ми е помагало да няма пречка да направя нещо, което съм си поставил като цел. Разбира се, това е колективен спорт. Не зависи само от теб, имаш колеги до себе си, но винаги съм давал 1000% и съм вярвал в това, което правя!

 

- Кое ще бъде следващото предизвикателство пред Теодор Салпаров?

 

- Това е хубав въпрос, но не знам. Сега гоня клубната си кариера. Дай боже, колкото се може повече години да поиграя, защото наистина ми харесва. Ще имам възможността да си рефрешна тялото без националния отбор. Играеш осем месеца, четири има до подновяването на сезона. Не е пълна годината само с волейбол и тренировки, както беше досега. Ще имам възможност да обърна повече внимание на близките, на децата си. Единият вече играе волейбол. Даже ми подмята: „Тате, играй, докато и аз стигна до мъжките гарнитури...“ Ще се опитам да изпълня неговото желание, но един Господ знае.

 

- Ще те виждаме ли отново в залата, когато съотборниците ти играят мачове от Световната лига?

 

- Със сигурност. Аз обичам волейбола, това е една страст, която е неописуема. Атмосферата, която е във Варна особено и в София също, бих отишъл да гледам като фен и да усетя отстрани.

 

- Иска ми се да завършим с настроение това интервю, с усмивката, която е характерна за теб. Какво искаш да кажеш за финал?

 

- За финал искам да пожелая на всички мои колеги и млади момчета, които ще минат по моя път, да бъдат борбени, да вярват и да прославят България. Едва ли има по-хубаво нещо от спорта и то когато е на високо ниво. По цял свят да гледаш как българи идват със знамена да те подкрепят, да споделят емоциите от загуби и победи. Това оставя за цял живот и съм сигурен, че те ще изпитат същото щастие. Затова им го пожелавам!